„…Вземането на детето от семейството е по-скоро знак за безпомощността на системите да помогне на родителите“.
„…Най-често до такава раздяла се стига, защото случаите са били открити като кризисни много късно“.
Това са част от основните акценти в интервюто на д-р Галина Маркова – доктор по социална работа и ръководител на Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца към Нов български университет (НБУ) пред платформата Ромало.
И още:
Трябват мултисекторни екипи – с лекар, психолог, учители, така че всеки да поеме своята част от случая, а социалният работник да координира работата.
„Защо ни е толкова трудно да работим с родителите? Защо ги виждаме като проблем, вместо като хора, на които трябва да помогнем? Трябва да разберем тази утвърдена нагласа за безотговорния родител. Как да престанем да ги отхвърляме и как да започнем да им помагаме е големият въпрос.“
Цялото интервю може да прочетете надолу
Разговор с д-р Галина Маркова за бедността, институционалните нагласи и пропуснатата подкрепа, която понякога води до разделяне на деца от семействата им.
Д-р Маркова, от Вашия опит кои са най-честите причини, поради които се стига до отделяне на деца от техните семейства в България?
– Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца в Нов Български университет, заедно с Коалиция „Детство 2025“ проведохме изследване на причините за раздялата между деца и семейства. То показва, че най-често до такава раздяла се стига, защото случаите са били открити като кризисни много късно. Т.е. вместо да се открият тези случаи от образователната и здравната системи по-рано, за да се оценят рисковете за децата и семействата и да се направи всичко възможно да не се стигне до извеждане на детето.
Много често раздялата е резултат от зависимости от психо-активни вещества: алкохол, наркотици, например, психо-социални проблеми на родителите или на децата, конфликти, самота на родителите, бедност. Когато рисковете, свързани с тези фактори, се пренебрегват дълго време, ситуацията става кризисна. Тогава извеждането започва да изглежда неминуемо, макар че за мен тази дума винаги е с въпросителна. Защото то често е реакция на системата в момент, в който тя вече няма ресурс да направи нещо друго.
Така че вземането на детето от семейството е по-скоро знак за безпомощността на системите да помогне на родителите. Това е днешната картина.
Казвате, че извеждането на дете от семейството не е само резултат от конкретна криза, а е свързано и с по-дълбоки обществени и институционални нагласи. Откъде идва тази готовност държавата да поема грижата за децата вместо семейството?
– Тази нагласа има дълбоки исторически корени. Преди 9 септември 1944 г. в България е имало около 30 институции за деца сираци. След това, по време на социализма, държавата развива много по-широка система от институции, копирана до голяма степен от модела на Съветския съюз и разпространена в целия социалистически лагер. Броят на институциите в България нараства до 285, без дори да броим седмичните детски градини.
Това е свързано с идеологическата представа, че държавата трябва да поеме голяма част от грижата за децата. От една страна, защото жените вече трябва да работят наравно с мъжете, а от друга, защото държавата постепенно започва да разширява прекомерно правомощията си в сферата на грижата. Вместо това да остане в по-естествени форми на подкрепа, като детските градини, се стига до създаването на институции, в които децата се настаняват трайно.
Преди години направих изследване, което всъщност ме въведе в темата за закрилата на децата. Въпросът беше: кои са родителите, които доброволно настаняват децата си в институции? Сравних три групи майки – такива, които дават децата си в детска градина, в седмична детска градина и в институция. Оказа се, че голяма част от майките, които настаняват децата си в институции, самите са били отгледани в институции.
За мен това беше много важно откритие. Първоначално очаквах, че решението за такава дългосрочна раздяла е свързано основно с лични травми в детството. Но се оказа, че става дума и за наследен модел – за приемане на идеята, че държавата може да се намеси в отглеждането на детето по много драматичен начин.
Тази нагласа не е изчезнала напълно. Днес, след деинституционализацията, вече нямаме стария тип големи домове, но имаме малки групови домове – ЦНСТ. Те се разпознават по различен начин от различни хора. За едни са кризисна мярка, за други – познато място, към което могат да се обърнат, а понякога дори не се възприемат достатъчно ясно като форма на раздяла.
Затова е важно да кажем, че институционалното мислене не изчезва автоматично с промяната на сградите и формите на грижа. Дори днес, когато говорим за превенция и за намаляване на раздялата, има общини, които настояват за повече ЦНСТ.
А това показва, че прибягването до институционална грижа продължава да изглежда не само допустимо, но и предпочитано решение.
Споменахте бедността като един от факторите. Каква роля играят бедността и неравенствата в разделянето на деца от техните семейства?
Когато правих изследването, за което споменах, едно от условията беше всички майки, които участваха, да бъдат еднакво бедни. Те бяха около 100 жени в трите групи. Така че бедността сама по себе си не може да обясни раздялата.
Ще дам и друг пример. В Русе участвах в проект, в който имаше две фокус групи с еднакво бедни ромски майки. Едните казваха: „Моите деца са в институция, защото сме бедни.“ Другите, които бяха в същата бедност, казваха: „Как ще си дам детето в институция и ще се разделя с него? Ще гладуваме заедно, но никога няма да се разделим.“
Да не се разделиш с детето си е нещо много дълбоко, заложено в човека. Раздялата с дете е толкова чужда на човека, че е изумително, когато се случи. Затова бедността сама по себе си не е достатъчно обяснение. Тя, обаче, е изключително важен фактор, особено когато се съчетае с другите , за които споменах. Трябва да се подчертае, обаче, че бедността се преживява от хората като насилие, защото ограничава изборите на хората, тяхната свобода. Това е травматично. Когато човек е в такава ситуация, грижата за другия става много по-трудна.
Ако една майка се чуди как да нахрани детето си, тя може да замине в чужбина, за да търси прехрана. Тогава може да се стигне до настаняване или до друга форма на раздяла. Бедността кара хората да емигрират. Това е много свързано с ромската общност, но не само.
Родителите заминават, а децата понякога остават при баби, съседки или други близки. Това също е раздяла, макар да не винаги минава през формално извеждане от системата.
Проблемът е, че този процес почти не се документира. Родителите често не отиват в отдела за закрила, защото се страхуват. Не казват: „Помогнете на бабата, ние трябва да заминем в чужбина поради бедност.“ Така системата не вижда навреме какво се случва.
Затова бедността сама по себе си не би трябвало да води до раздяла. Но когато в една малка общност стане норма да заминаваш, за да търсиш прехрана, тогава и за раздялата започва да се мисли по различен начин, като за нещо, което правиш, за да се грижиш за децата си.
Дотук говорихме за това как бедността, самотата, зависимостите и други фактори могат да доведат до раздяла от страна на родителите. А има ли го и обратното – държавата да разделя деца от родителите им заради бедност или заради бедност, съчетана с други проблеми?
Бедността сама по себе си не е достатъчна причина. По-скоро става дума за бедност, съчетана с други фактори. Но освен това държавата е доста произволна в това кога разделя и кога не разделя.
В един град, когато правихме едно от изследванията, човек, който работеше в ЦНСТ, каза: „Ромската общност е нашият донор.“ Това изречение показва колко лесно в бедни общности много деца могат да бъдат определени като „в риск“, така че системата може да отиде и да „вземе“ , за да попълни своя „капацитет“. Те, системите, започват да действат себеохраняващо. В образователната система, в която всяко дете носи пари, училищата се борят да привлекат повече деца. В социалната система също има такава логика. Ако едно ЦНСТ трябва да има определен брой деца, понякога това съображение може да започне да доминира.
От друга страна, има и национален приоритет да се прави превенция, вместо да се разделят семейства. Това е важно, но понякога и тази политика може да пречи на отделите за закрила да действат адекватно. В главата им свети червената лампа, че не трябва да извеждат детето, а трябва да подкрепят семейството. И системата може да неглижира сериозни проблеми в семейства, от които, може би, по-добрият вариант е детето да бъде изведено.
Затова казвам, че е загадка как действа системата понякога. Първо, потребностите на семействата не се оценяват достатъчно добре, не се оценяват силните им страни. Второ, както и по-гори вече споменах, социалният сектор се занимава със случаи, които вече са натрупали толкова много рискови фактори през годините, че децата имат много сложна комбинация от потребности – здравни, образователни, травми от насилие, бедност, заминали родители, увреждания. Социалният сектор сам по себе си не може да посрещне всичко това без да сътрудничи с другите сектори, а това сътрудничество е трудно да се развие.
Тогава остава вариантът детето да бъде настанено някъде в ЦНСТ, при хора, които често не са достатъчно подготвени. Няма специалист, който сам да може да работи с всичко – увреждания, насилие, травма, липса на образование, бедност. Така ЦНСТ-тата се превръщат в пристан, но не и в място, в което детето да се възстанови и подготви за живота в общността.
Има и нещо друго – натрупана е нагласа, че родителят е труден, вреден, безотговорен, че насилва детето. Тези нагласи срещу родителя се съчетават с липса на умения да се работи с него. Така идеята за ранна превенция се блокира още в началото. Още учителите и хората в детските градини трябва да натрупат опит и умения да кажат спокойно: „Госпожо, Вашето дете има нужда от подкрепа, както и Вие. Забелязваме това и това.“ Те трябва да превърнат родителите в партньори, но вместо това , те казват такива трудни за чуване неща така, че плашат родителя.
Липсата на включване на родителя рано в развитието на детето от отделните сектори е също раздяла. Тя не е само физическа – настаняване в ЦНСТ, заминаване в чужбина. Тя е и психическа, защото детето се озовава между хора във вражда – родители и специалисти. Всъщност, отговорността на специалистите е да преодолеят това напрежение. Затова се подготвяме в университети и в обучения.
Понеже заговорихме за превенция, можете ли да дадете пример за програма или подход, който според Вас е дал реални резултати?
Любимата ми програма, в която съм участвала, е един проект в Кюстендил. Идеята беше, че ако общността укрепне, става въпрос за ромска общност, ако връзките в нея укрепнат и хората започнат повече да си помагат, самата общност може да създаде отношения, в които раздялата между дете и семейство да не бъде уместна. Защото един от факторите за раздялата е именно изолацията, тогава когато семейството е само и няма никаква подкрепа.
В този проект решихме да инвестираме в силните страни на ромската общност.
Обучихме шестима изследователи в Нов български университет- Ноу Хау Център. Те започнаха да изследват не обичайните проблеми, които вече знаем, като отпадане от училище, ранни бракове и т.н., а обратното –
какво помага на ромските деца да завършат училище, какво помага на жени да се развиват професионално и какво помага на семейства с над три деца да осигуряват развитието им.
Открихме изумителни неща: отговорът винаги е подкрепата на семейството. Освен това самите изследователи започнаха да се превръщат в лидери в общността, защото задаваха други въпроси. Не питаха родителите защо не се грижат добре за децата си, а „Кое Ви помага, госпожо, при тази невероятна бедност да се грижите за децата си?“
Това промени начина, по който се говори с родителите. Една от изследователките, която беше медицинска сестра, направи училище за родители, в което се включиха и бащи на деца в детска градина. Създадоха се и четири младежки групи, всяка с около 15 деца, които започнаха свои инициативи. Една от тях беше кампания срещу ранните бракове.
Така от едно изследване, което промени начина, по който се говори за ромската общност, започнаха да се случват и други неща. Децата започнаха да мечтаят, родителите започнаха да се свързват с децата си по друг начин. В този смисъл превенцията се случи през процес вътре в самата общност.
Друг пример е програма, в която работихме с отдел за закрила на детето в един град. Целта беше самият отдел да промени подхода си. Казахме им да поканят майки, които са в риск да изоставят децата си, както и майки, чиито деца вече са настанени в институции. Искахме да ги попитаме: „Как да ви помогнем, за да не се разделяте с децата си?“
Тези майки дойдоха 10 пъти. Ние им платихме, защото те бяха наши консултанти в този процес. Техният опит беше много важен. Те трябваше да ни кажат как системата може да започне да им помага. В групата всеки разказа историята и каза колко вредно е било това някой да ги посъветва изобщо да си оставят децата в институции. Благодарение на тези срещи отношенията с тях се развиха като отношения на доверие.
Майките бяха 18. Няколко месеца след края на този проект, от отдела ни казаха, че всички са си взели децата от институционалната грижа. Това беше абсолютно неочакван и огромен успех.
И в двата примера подходът беше един и същ – поканихме хората не като проблем, а като източник на знание. В Кюстендил ги поканихме като изследователи, а тук – като консултанти. Това е подходът на силните страни. Имам и книга по темата, в която съм представила този опит.
Това са силни примери за превенция. Но държавата има ли подобни подходи? Опитва ли наистина да изчерпи всички други възможности, преди да се стигне до отделяне на дете от семейството му?
Смятам, че не. За да се изчерпят всички варианти, първо самите социални работници ( а те са важни представители на държавата) трябва да имат уменията да седнат с човека, да спечелят доверието му и да започнат да задават правилните въпроси. Те трябва да създават и мултисекторни екипи, за да се посрещнат със здравните и образователните проблеми. Не е възможно да работят сами. Трябва да се свържат с лекар, психолог, учители, така че всеки да поеме своята част от случая, социалният работник да координира работата така, че основната задача да се постигне.
Сещам се за случай с 14-годишно момче, което имаше много прост за излекуване проблем, но заради него беше изолиран от останалите ученици. Момчето беше престанало да ходи на училище. Благодарение на междусекторен екип, учителката се обади на лекар, който след разговор са майката получи разрешение да прегледа детето и много бързо разреши проблема.
Има една асоциация на родители на деца с епилепсия, с която съм работила години наред. Те работят мултидисциплинарно по случаи и са много добри в това. Работят на доста места в България и показват как различните фактори – здравен проблем, бедност, училище, семейна ситуация могат да се овладеят така, че детето да остане вкъщи.
Детето няма да се раздели, ако родителят получи грижа. Грижата за детето винаги минава през родителя. Това е много важно.
Имаме ли механизми, които да гарантират, че всички възможности за подкрепа са изчерпани, преди да се стигне до отделяне на дете от семейството му?
Липсват ни. В момента отделите за закрила имат механизми, но те са доста формални. Един реален механизъм за отчетност би бил, когато социалният работник изведе или иска да изведе дете от семейството му, да има орган, пред който да се отговори на въпроса: изчерпани ли са всички възможности детето да остане вкъщи?
Друг тип отчетност е самият родител да бъде питан. Не просто системата да решава вместо него, а да го попита: „Госпожо/господине, как да Ви помогнем?“ И когато помощта започне, отново да го попита: „С какво успяхме да Ви помогнахме? С какво не успяхме? Какво още Ви е необходимо?“
За мен това също е отчетност – да чуем човека, който получава помощта, как оценява тази помощ.
Ако можехте да промените едно нещо в начина, по който обществото и институциите мислят за разделянето на деца от семействата им, какво би било то?
Бих мислила за събитие. Аз обичам събитията, защото в България това е начин да има прозрачност. Представям си голяма конференция по темата защо ни е трудно да работим с родителите. Дори бих я нарекла „Защо мразим родителите?“. Звучи силно, но според мен трябва да си зададем точно този въпрос. Защо ни е толкова трудно да работим с тях? Защо ги виждаме като проблем, вместо като хора, на които трябва да помогнем?
В такава конференция бих поканила и представители на големите медии, защото този разговор трябва да стане публичен. Трябва да разберем тази утвърдена нагласа за безотговорния родител. Как да престанем да ги отхвърляме и как да започнем да им помагаме е големият въпрос.
Защото, когато не помагаме на родителите, вредим на децата.
